Що е щастие?
Една сутрин, синът ми влезе в стаята и каза: — Мамо, искам да уча в УНСС. Ама че новина... — Чакай, - викам, - дай да гледаме реално на нещата. Пари за платено обучение нямам, аз толкова и за една година не мога да изкарам, а как да се уредиш държавна поръчка без връзки? — Аз казах, че искам да уча там, значи сам ще кандидатствам!
Едва не заплаках. Как да обясня на детето си, че неговата майка, която от ранно детсво бе за него всесилен магьосник, не може да му помогне?
Той учеше цяла година, като обсебен. Часове прекарваше над учебниците, посещаваше след училище подготвителни курсове, четеше, учеше, пишеше от сутрин до вечер. Училището е във ваканция – синът ми на курсове. Приятелите му почиват – той позеленял, отслабнал, с торбички под очите наляга над книгите. За капак, се появи първа любов, вечер на кино, през нощта над книгите. Сърцето ми се късаше, когато си представях, че всичко това ще се окаже напразно и няма да го приемат.
— Къде смятате да кандидатствате? – питаха ме познати. — В УНСС – измърморвах аз, предварително знаейки следващият въпрос. — Кой ви е връзката??? Денят на първия изпит. Сутринта всичко ми падаше от ръцете от притеснение. Убеждавах сина си, че дори и да не го приемат, аз пак ще го обичам много, че нищо в живота ни няма да се промени и по-зле няма да стане. — Точно там е работата, че нищо в живота ни не се променя. Мамо, ти не разбираш, това е заради принципа.
И ето, изпитите минаха. Взе ги, всичките ги взе, но списъка с приетите ще излезе утре. Не спах цяла нощ. Сърцето ми ликуваше, но разума не даваше да се радвам предварително. Ох, ами какво ще стане ако не го приемат? А ако не му стигне една точка... Ой, ами ако е приет...Нощ изкарана на валидоли.
Сутринта хукнахме със сина половин час преди посоченото време. В фоаето вече се беше събрала тълпа от развълнувани родители и кандидатстващи. Всички бяха пред припадане, както и ние. Но за моето момче, това бе делото на неговия живот, аз виждах как той се опитва да се сдържа, но устните му трепереха. А да кандидатства в друг университет вече беше късно.
Ето че се появи девойката от приемната комисия, носейки списъка с приетите. Доближава се до таблото за да закачи заветните листи. За някои щастливи, за други – като присъда.
Всички вкупом хукнаха към таблото.
Синът ми се изправи на пръсти да гледа над главите на хората.
А аз – в неговите очи. Господи, колко дълъг беше този миг! И изведнъж той подскочи и се хвърли към мен както някога, когато беше съвсем мъничак. — Мамо, приет съм! Приет съм!!!
И радостни сълзи в очите, а сърцето бие учестено...Застинах, все още се страхувах да повярвам.
А после тичахме към вкъщи, не, летяхме! Смеехме се, викахме, аз плаках, после пак се смях. И, струва ми се, в този момент за нас двамата не съществуваха други хора.
Дори когато синът ми беше вече в трети курс, продължаваха да ни питат: „Кой ви е връзката в УНСС?” А аз гордо отговарях „В УНСС имаме най-целеустременото момче в света!”