Що е щастие?
Ина се прибираше след нощна смяна в редакцията. От умората ушите и пищяха и я болеше гърба, но тя вече бе свикнала да не им обръща внимание.
Тя си представяше как сега ще се прибере, ще целуне сладко заспалите дечица и обичания съпруг, предвкушаваше миризмата на уют и топлина.
Къщата бе построена наскоро от ръцете на съпруга и, който вложи в нея цялата си любов и фантазия. Особено се гордееха със собственоръчно направената камина, покрай която обичаха да се събират с цялото си семейство.
Небето просветляваше, а тъмнината започна да отстъпва. Последен завой... Ина застина. На мястото, където трябваше да бъде къщата имаше камара черни овъглени тухли и керемиди, то тук, то там се процеждаше тънка струйка дим. И само комина на камината зловещо чернееше на фона на сутрешното небе. Две думи се набиха в Ина и я накараха да се разтрепери: „Децата! Андрей!” Тя се хвърли към руините и с голи ръце започна да разгребва тлеещите въглени, да разхвърля обгорелите тухли.
Без да забелязва раните по кожата си и изтърканите до кръв нокти, тя ровеше и ровеше, а когато разбра че нищо няма да намери, изведнъж протяжно и обречено, като хванато в капан зверче, зави. Дивият и вой и риданията се разнесоха по цялата спяща улица.
В този миг, изведнъж, тя чу мекия и толкова познат глас: „Иночка, тук съм”. Тя се обърна. Гледаше я Андрей, целия в драскотини, облечен в чужди дрехи, но – жив! С пресъхнали устни тя едвам се насили да каже: „А децата?” „Децата спят в комшиите”. Чувство на щастие обзе Ина. Тя се хвърли в прегръдките на мъжа си и започна да го обсипва с целувки. „Заради камината е. Нищо не ни остана, всичко изгоря, даже не успяхме да се облечем” – шепнеше Андрей. А тя махаше от бузата си непослушните сълзи, смееше се и казваше: „Аз съм най-богатата и щастлива жена на света, Андрюшенка. Имам вас, всичко останало не е важно”.